Рембранд ван Рейн, „Завръщането на блудния син“; c.1662
OF разбира се, човек може да попита Бог пряко да прости на нечии венични грехове и Той ще го направи (при условие, разбира се, че ние прощаваме на другите. Исус беше ясен по този въпрос.) Можем веднага, на място, да спрем кървенето от раната на нашето прегрешение.
Но тук е толкова необходимо тайнството на изповедта. Защото раната, макар и да не кърви, все още може да бъде заразена със „себе си“. Изповедта изважда котето на гордостта на повърхността, където Христос, в лицето на свещеника (Джон 20: 23), изтрива го и прилага лечебния балсам на Отца чрез думите, „... Бог да ти даде помилване и мир, а аз те освобождавам от греховете ти ...“ Невидими грации къпят нараняването, тъй като - с Кръстния знак - свещеникът облича дрехата на Божията милост.
Когато отидете на лекар за лошо порязване, той спира ли само кървенето или не зашива, не почиства и облича раната ви? Христос, Великият лекар, знаеше, че ще имаме нужда от това, и повече внимание към нашите духовни рани.
По този начин това Тайнство беше неговото противоотрова срещу нашия грях.
Докато е в плътта, човек не може да не притежава поне някои леки грехове. Но не презирайте тези грехове, които ние наричаме „светлина“: ако ги приемате за светлина, когато ги претегляте, треперете, когато ги броите. Редица леки предмети правят голяма маса; редица капки изпълват река; няколко зърна правят купчина. Каква е тогава нашата надежда? Преди всичко изповедта. —Св. Августин, Катехизис на Католическата църква, н. 1863
Без да е строго необходимо, признаването на ежедневни грешки (венични грехове) е силно препоръчително от Църквата. Всъщност редовното изповядване на нашите венични грехове ни помага да формираме съвестта си, да се борим срещу злите тенденции, да се оставим да бъдем излекувани от Христос и да напреднем в живота на Духа.—Катехизъм на католическата църква, н. 1458
