„Рождество Христово“, Лоренцо Монако; 1409
Публикувано за първи път на 27 декември 2006 г.
Защо го лъже в такова подло имение, където се хранят волове и дупета? -Какво дете е това ?, Christmas Carol
НЕ свита от пазачи. Няма легион ангели. Дори и добре дошли подложката на първосвещениците. Бог, въплътен в плътта, е посрещнат на света от вол и дупе.
Докато ранните Отци тълкуваха тези две създания като символика на евреите и езичниците, а оттам и на цялото човечество, на среднощна литургия ми дойде на ум по-нататъшна интерпретация.
ТЪП КАТО ВОЛ
Носи ни болка. Оставя празнота. Това предизвиква смутена съвест. И все пак все пак се връщаме към него: същият стар грях. Да, понякога сме „тъпи като вол”, когато става въпрос да попадаме в едни и същи капани отново и отново. Покайваме се, но след това не успяваме да предприемем необходимите стъпки, за да не паднаме отново. Ние не избягваме близкият повод за грехаи така непрекъснато пада обратно в греха. Наистина трябва да объркаме ангелите!
Това не е по-очевидно, отколкото в колективния смисъл. Докато продължаваме да отхвърляме от нашите нации Бог и моралните закони, които Той е установил, виждаме как населението ни намалява (в „култура на смъртта“), нараства насилието, нараства самоубийството, нараства алчността и корупцията и нараства глобалното напрежение. Но ние не правим връзката. Тъпи сме като вол.
Нито ние в тази „интелектуална“ и „просветена“ епоха разглеждаме от историческа гледна точка как християнството е трансформирало цивилизацията, от времето на Римската империя до наши дни. Това е прост факт. Но скоро забравяме - или най-често - избираме не да видиш. Тъпо. Просто обикновен тъп.
Този вол обаче е добре дошъл в конюшнята на Господ. Исус не дойде за кладенеца, а за болните.
УПОТРЕБЕН КАТО ГОРЕ
Това магаре представлява онези от нас, които сме „упорити като задник“. Това закачване на стари неуспехи, които ние отказваме да пуснем, биейки се по главата с уморени стари два на четири.
Днес Исус казва,
Пусни. Вече ти простих този грях. Доверете се на моята милост. Обичам те. Това е целта на моето идване: да взема греховете си далеч завинаги. Защо ги връщате в конюшнята?
Също така е инатът да нека Бог ни обича. Спомням си думите на приятел, който веднъж ми каза: „Нека Бог да те обича“. Да, тичаме да правим това или онова, но никога не позволяваме на Бог да направи нещо за нас. И делото, което Той иска да направи, е да обичай ни точно сега, такива каквито сме. „Но аз съм недостоен. Аз съм разочарование. Аз съм грешен “, отговаряме ние.
И Исус казва,
Да, ти си недостоен и си грешен. Но вие не сте разочарование! Разочаровани ли сте, когато видите бебе, което се учи да ходи, но след това пада? Или когато видите новородено, което не може да се изхрани? Или малко, което плаче на тъмно? Ти си това дете. Очаквате повече, отколкото очаквам! Защото само аз мога да те науча да ходиш. Ще те храня. Ще те утешавам в тъмнината. Ще те направя достоен. Но трябва да ми позволиш да те обичам!
Най-лошият инат е нежеланието да се видим в Божествената светлина на истината, която разкрива греха, за да освободим; да разпознаем нашата бедност по дух, нуждата ни от Спасител. Почти всеки има дял в този вид инат, който носи друго име: Pяздя. Но и тези сърца Христос приветства в Своята конюшня.
Не, това не беше свободен и извисяващ се орел, нито мощен и могъщ лъв, а един вол и задник когото Бог допусна до конюшнята на Своето раждане.
Да, все още има надежда за мен.
Бог стана човек. Той дойде да обитава сред нас. Бог не е отдалечен: той е „Емануил“, Бог с нас. Той не е непознат: той има лице, лицето на Исус. —ПАПА БЕНЕДИКТ XVI, коледно послание “Урби и Орби“, 25 декември 2010 г.
