от Страстите Христови
КОМФОРТ. Къде в Библията пише, че християнинът трябва да търси утеха? Къде дори в историята на католическата църква на светците и мистиците виждаме, че комфортът е целта на душата?
Сега повечето от вас мислят за материалния комфорт. Разбира се, това е обезпокоително място на съвременния ум. Но има нещо по-дълбоко ...
УМЪТ НА ХРИСТОС
Малко християни вече не знаят как да страдат, or какво да правим със страданието.
С това искам да претърпя несправедливостта на другите и на самия живот. И ако християните не знаят стойността и смисъла на страданието, тогава престава да има тази жертва, която ...
...довърши (и) това, което липсва в страданията на Христос заради тялото му, тоест Църквата. (Кол. 1:24)
Цената на този пропуск в нашата колективна памет може да бъде измерена в душите.
"Точно,“, казва дяволът. Ако той успее да накара Тялото Христово да забрави, че сме поклонници на пътешествие – пътуване, което започва с вдигане на кръста и завършва с разпъването на егото – тогава той е спечелил решителна победа. Но това е победа, която обикновено трае кратко: преследване е обичайният начин, по който Бог „събужда“ паметта на Църквата: че съществуваме, за да обичаме както Христос ни е обичал.
Исус не дойде да създаде селски клуб, наречен католическа църква. Той дойде да ни изтръгне от реалната и настояща опасност от вечно проклятие чрез съблазняването на греха. Той, Главата, направи това чрез жестока смърт на кръст. Тогава Църквата, Неговото Тяло, са ръцете и краката, с които Исус се протяга, тайнствено и видимо. И така, ако Главата премине през Голгота, ще бъде ли пощадено Тялото?
УМЪТ НА ЛЮБОВТА
Ако чрез Неговите рани ние сме излекувани (1 Пт 2:24)- и ние сме Тялото Христово - тогава е така от нашите рани че светът ще бъде излекуван. Защото Христос ще лекува чрез нас.
Чрез тях самият Исус изпрати от изток на запад свещеното и нетленно възвестяване за вечно спасение. (Мк 16:20, Краткият край; NAB)
Но нашите рани ... онези страдания, нанесени ни от другите и жестокостите на живота, са ефективни само ако ги приемаме с любов и в името на любовта. За Бог is любов и когато правим нещо с любов, Бог е този, който тогава транссубстантивира това действие в благодат. По този начин ние участваме и попълваме това, което липсва в прилагане на Христовата жертва.
Но ако от раните ни не се излива любов, а по-скоро горчивина, гняв, отбранителна позиция, дребнавост, оплакване и самосъжаление, тогава нашите рани няма да излекуват другите. Те ще отровят душите и ще ги оставят още повече разочаровани, още повече изгубени в търсенето на Христос. Поради тази причина Петър казва,
... тъй като Христос страда в плът, също се въоръжете със същото отношение. (1 Пт 4:1)
Не се настанявайте удобно – вземете „кръстообразно“ – сърце, готово да служи. Всички ще страдаме в този живот. Но отношението на християнина е „Ще страдам за брат си. Аз ще понеса неговата тежест. Ще пренебрегна грешките му. Ще оставя любовта ми да покрие множество грехове.” Такава любов унищожава началства и власти!
... заличавайки връзката срещу нас ... той също я премахна от средата ни, приковавайки я към кръста; опустошавайки княжествата и властите ... (Кол. 2: 14-15)
Именно този вид любов светът търси ... този вид душа ... светци, които стават признаци на противоречие в света:
Ще те обичам, без да броим разходите. Ще ти позволя да ме бичуваш с думите си, да ме потъпчеш с гордостта си, да ме натовариш с грешките си, да ме разпънеш с безчувствеността си, да ме изоставиш в гроба на мрака със своята нелоялност. Ще отговоря с усмивка; Ще си държа езика; Ще поставя вашите нужди пред моите. Ще прегърна несправедливостта в плътта си заради вас и заради когото Бог желае да използва моите страдания.
Ах! Подобна любов е рядка в наши дни. Как светът копнее да види такова лице, което е лицето на Христос. И когато намерим такъв ... като Майка Тереза, Максимилиан Колбе или Йоан Павел II, целият свят се събира, за да скърби за смъртта им, независимо дали сега, или десетилетия по-късно.
Но нека не заставаме на една линия с опечалените, плачейки за себе си и за загубата си. За кого тъгуваме, освен за Христос, който е живял в тях? Защо светът гледа, ако не за още един поглед на тази надежда, за която всички ние копнеем? Къде ще Го видят отново, ако не в нашите лица, в нашите думи, нашето мълчание, нашето търпение, нашата жертва, нашата нежност, нашата готовност да прощаваме?
Всеки път, когато обичаме по този начин, това ни ранява. Но лекува света.
По-голяма любов няма човек от този, че човек е положил живота си за приятелите си ... (Джон 15: 13)
Ако думата не се е преобразувала, кръвта ще се преобразува. —ПАПА Йоан Павел II, от поемата Станислав
Кликнете тук, за да Отписване or Запиши се към този вестник.
